Върколаци

Върколаците се срещат по целия свят и традиционно винаги са били изгнаници в магьосническите общности, където се подвизават; вещиците и магьосниците, които често се включват в дейности като лов или изучаване на тези същества, са изложени на по-голям риск да бъдат нападнати от тях, отколкото е рискът за обикновения мъгъл. В края на XIX век великият английски професор, изучаващ върколаците, Марлоу Форфанг се заема с първото цялостно проучване на техните навици. Той установява, че почти всички върколаци, които успява да изучи и разпита, са били магьосници преди да бъдат ухапани. Той също така научава, че мъгълите имат „различен вкус“ от магьосниците и е много по-вероятно да умрат от раните си, докато вещиците и магьосниците оцеляват и се превръщат във върколаци.

Политиката на Министерството на магията що се отнася до върколаците, винаги е била хаотична и неефективна. През 1637 г. е разработен Кодекс за поведение на върколака, с който върколаците се задължават да не нападат никого, а да се заключват всеки месец по пълнолуние на сигурно и който кодекс те трябва да подпишат. Не е изненадващо обаче, че никой не подписва кодекса, тъй като никой не е готов да отиде в министерството и да признае, че е върколак, проблем, който се наблюдава по-късно и при въвеждането на регистъра на върколаците. От години регистърът, в който всеки върколак трябва да въведе своето име и личните си данни, остава непълен и ненадежден, тъй като много от новоухапаните магьосници се стремят да скрият състоянието си, за да се спасят от неизбежния позор и изгнанието. Върколаците от години са разпокъсани между службите „Зверове“ и „Същества“ на отдела „Регулация и контрол на магическите същества“, защото никой не може да реши дали върколакът трябва да бъде класифициран като човек или като звяр. Даже по едно време регистърът на върколаците и звеното за залавяне на върколаците, се намират под служба „Зверове“, докато по същото време под служба „Същества“ е обособен офис за подпомагане на върколаците. Никой така и не ползва услугите на този офис по същите причини, поради които и никой не иска да се запише в регистъра, така че в крайна сметка той е закрит.

За да се превърнете във върколак, трябва да сте били ухапани по време на пълнолуние от такъв, докато той е във вълчата си форма. Когато слюнката на върколака се смеси с кръвта на жертвата, настъпва заразяване.

Множеството мъгълски митове и легенди, засягащи върколаците, са в основата си фалшиви, въпреки че някои съдържат късчета истина. Сребърните куршуми не убиват върколаците, но смес от сребро на прах и росен ще „запечата“ раната и няма да позволи жертвата да кърви до смърт (въпреки, че се разказват и трагични истории за това как някои жертви се молели да им бъде позволено да умрат, вместо да живеят като върколаци).

През втората половина на XX век са изобретени няколко отвари за смекчаване на ефектите от трансформациите. Най-успешна е отварата от вълче биле.

Ежемесечната трансформация на върколака е изключително болезнена ако не се вземат мерки и обикновено няколко дни преди и след нея той изглежда блед и болнав. Докато е в своята вълча форма, върколакът губи изцяло човешкото си усещане за правилно и грешно. Въпреки това е неправилно да се твърди (от учени, както твърди например професор Емерет Пикарди в книгата си „Вълчата беззаконност: Защо върколаците не заслужават да живеят“), че върколаците страдат от трайна загуба на чувството си за морал. Докато е човек, върколакът може да е толкова добър и мил, колкото всеки друг. Други пък са опасни дори и като хора, какъвто е случаят с Фенрир Грейбек, който се опитва да хапе и осакатява в човешка форма, като за целта поддържа ноктите си добре наострени.

Ако бъде нападната от върколак, който все още е в човешка форма, жертвата може да развие някои леки вълчи характеристики, като влечение към сурово месо, но като изключим това, не би трябвало да се появят дългосрочни вредни ефекти. Въпреки това, всяко ухапване или драскотина, нанесени от върколак, ще оставят трайни белези, независимо дали върколакът е бил трансформиран по време на нападението или не.

Докато е в животинската си форма, върколакът е почти неразличим на външен вид от обикновения вълк, въпреки че муцуната му може да е малко по-къса, а зениците по-малки (като и двата признака правят така, че той да изглежда някак по-„човешки“), а опашката му може да е сплъстена, а не дебела и бухнала. Истинската разлика е в поведението. Обикновените вълци не са толкова агресивни, магьосническите власти дори смятат, че множеството народни приказки, представящи вълците като полудели хищници, се позовават на срещи с върколаци, а не с истински вълци. Малко вероятно е вълк да нападне човек, освен при изключителни обстоятелства. Върколакът от друга страна, почти винаги напада хора и не представлява опасност за останалите създания.

Обикновено върколаците се множат като нападат не-върколаци. Петното, което тегне над тях от векове, ги възспира да се женят и да имат деца. Въпреки това в случаите, в които върколаци са се женели за хора, няма признаци техните върколашки белези да са се предавали на децата им.

Любопитна особеност на тяхното състояние е, че ако двама върколаци се срещнат при пуълнолуние и се чифтосат (малко вероятно е да се случи такова съвпадение, известни са само два такива случая), като резултат ще се родят малки вълчета, които ще бъдат вълчета по всички признаци, с изключение на това, че ще притежават необичайно висок интелект. Те няма да са по-агресивни към хората от обикновените вълци и няма да ги преследват. Такова поколение вълчета тайно е пуснато в Забранената гора с любезното разрешение на Албус Дъмбълдор. Малките пораснали и се превърнали в красиви и необичайно интелигентни вълци и някои от тях живеят там и днес, което е в основата на слуховете за „върколаци“ в Забранената гора – слухове, които никой от учителите, нито пазачът на дивеча, не се и стараят особено да отричат, тъй като според тях държането на учениците далеч от гората, е крайно препоръчително.